ЗА КУБА – ПРЕДИ ДА УГАСНЕ И ПОСЛЕДНАТА СВЕТЛИНА

ЗА КУБА – ПРЕДИ ДА УГАСНЕ И ПОСЛЕДНАТА СВЕТЛИНА

Преди около два месеца, когато Тръмп почна да реве, че ще унищожи Куба, и да се държи като откачен римски император тип Калигула, писах за Куба. Но понеже агонията не свършва и не свършва, а мълчанието е оглушително, искам да напиша още нещо.

Не съм бил в Куба и съжалявам, че не съм бил. Отраснах с митовете и легендите – с красивите за мен митове и легенди за Кубинската революция, за Че Гевара и Фидел Кастро. И сега настръхвам и ми се пълнят очите с влага, като чуя „Родината или смърт“ или „Куба – свободната територия на Америка“. 

Пред очите ми угасва още една звезда от моята младост и потъва в мрака – и в прекия, и в преносния смисъл на думата. Искат да ги уморят от глад тия кубинци и те все не умират и не умират.

Каква ли не я изкараха тая Кубинска революция. Какъв ли не го изкараха Че Гевара и какъв ли не го изкараха Фидел Кастро нашите нови, потопени в синка, бивши червени човечета умници.

Да имат да вземат всички тия същества и ако могат да се качат на един мотоциклет, да обиколят Южна Америка, да отидат в Куба и да победят, а после да отидат в Боливия – да умрат и да им отрежат ръцете. Това те не могат да направят никога, защото единственото възможно за тях пътешествие е до новите им постове и до банките, в които си крият парите. Техните най-големи пътешествия са около коремите им.

Голямата грешка на Куба е, че нямат ядрени ракети и ядрени бомби. В днешно време е така – имаш ли ядрена бомба, и не ти пука. Но понеже Куба няма ядрена бомба, а някога, преди Революцията, е била чудесно място за хазарт и разврат на американците, сега е време да ѝ се щракне ключето и да ѝ се угасят лампите.

Пред очите на света един народ е обречен на глад, на мрак и на блокади за кефа на тези, които мислят, че нашето месо, освен за отстрелване, става и за бифтеци. 

Кое е по-страшно – Островът Куба или островът на Епстийн? Смеете ли да му щракнете лампата на острова на Епстийн? Смеете, разбира се, защото ако се хвърли светлина на острова на Епстийн, ще лъснат мазните физиономии и перверзните телесни долници на канибалите, имали честта да гостуват на острова. 

И никой от Бяло море до Дунав и по румелийски полета, от Париж до Нова Зеландия и от Северния до Южния полюс няма да гъкне, когато тия хора – кубинците, умрат от глад и мизерия. 

Каквото и да пиша още, няма да е достатъчно, защото не отрязаните ръце на Че Гевара, а други, със златни пръстени по тях, гасят лампата на живота в Куба. 

Представяте ли си как Марко Рубио – тоя еничарин кубинец, ще стъпи на освободения Остров и ще извика „Родината или смърт“. Аз не си го представям, даже ме втриса, като си го помисля. 

Слагам и една песен за Че Гевара – вижте я, чуйте я и си мислете какво ни чака и какво чака и тях – тези с пръстените по ръцете.

Николай Милчев