Моята среща с Covid19. Психосоматичен опит и идеи.
Срещата ми с вируса започна през последната седмица на октомври, 2020 с лека кашлица. Последва тест и позитивен резултат. Посетих веднага Болница „Токуда“ за изследвания и лечение, което започнах в къщи по утвърдена в опита схема за лечение на заболяването. Симптомите бяха кашлица, температура, безсилие, мускулни болки, дискомфорт в коремната област. На третия ден започна подобрение и помислих: „Ето, преборих го, това беше“. За съжаление на петият ден нещата тръгнаха отново надолу като задълбочаване на наличните симптоми. Коварността на този вирус е в продължителното му действие, в сравнение с други вируси, които съм срещал в живота си и патологичното му въздействие върху много тъкани и системи в посока дезинтеграция.
Останалите симптоми бяха относително стабилни, но наблюдавайки внимателно състоянието си като лекар, ми направи особено впечатление един от симптомите – прогресираща липса на сила. Ставах и се раздвижвах, но безсилието ме връщаше в леглото. Предпочитах да спя. Отидох до болница за нови изследвания. Колегите в спешното приемно отделение ме прегледаха и ми предложиха да остана за болнично лечение. Имах вече пневмония и сатурацията/насищането на кръвта с кислород/ беше недостатъчно. Един от факторите на възпалителния процес беше значително завишен, което ме доведе до мисълта, че организмът оформя и свръх реакция към болестта, с която не може да се справи.
В клиниката ме поставиха незабавно на венозно медикаментозно лечение и веднага ми дадоха назална сонда с кислород. Казаха ми да не спирам да ползвам кислорода. И тогава стана интересно.
Забелязах, че с кислорода се успокоявах в рамките на 30-45 минути, но и започвах да дишам доста повърхностно и стигах до дихателни кризи, изразяващи се, че дишането ми блокираше – за минута ми беше трудно да вдишам и да издишам и се давех, което отключваше кашлица с възстановяване на дишането. Нужни бяха минути да възстановя нормален ритъм на дишане. Това, заедно с наблюдението на твърде високия възпалителен фактор/СRР/ в кръвта ми и ограничения ми дихателен обем ми дадоха основание да мисля за вторичен патогенен механизъм, насложен върху основния инфекциозен процес в белия ми дроб. Имам предвид дистрес синдрома, който представлява нещо като объркване, блокаж и разстройство на вътрешния самолечебен процес, който винаги тече в нас невидимо във фона и осигурява състоянието здраве. Така самолечението е постоянна динамична величина/процес и в тяло и в психиката/ и осигурява вътрешния баланс, който наричаме здраве. Ако той се обърка и дезориентира, а това се случва когато стреса/болестта е продължил достатъчно дълго и не е довел до успешна здравословна адаптация, тогава този процес от здраве-носещ и организиращ се превръща в дисорганизиращо/дистрес ядро с обратна на здравето логика. От наблюденията ми определено считам, че природата му е не просто соматична, а психосоматична.
Считам, че външното за организма медицинско лечение, колкото и да е адекватно, базирано на сериозен опит и екипировка и с пълна грижа, ако не е подкрепено адекватно от вътрешните самооздравителни процеси за съжаление е възможно да е недостатъчно. Всъщност медикаментозното лечение е неспецифично, към последствията, а не към директния причинител, което може да се осигури само от организма чрез изработка на специфични антитела срещу вируса. Така двата лечебни процеса е нужно да водят адекватно, ръка за ръка в посока здраве.
Какво направих. Осъзнавайки блокираното дишане на гърдите си и дистрес реакцията на организма си и виждайки падащите показатели от замерването на сатурацията на кръвта ми, изненадващо и за мен се запитах искам ли да живея. Отговорът беше „Да“, но с него дойде и осъзнаването, че да искаш, означава да правиш, да се погрижиш за осъществяване на желанието. А желанието за живот мобилизира силите за живот и възстановяване. Тогава на база на наблюденията описани до тук и познанията си по психосоматика и телесна психотерапия реших за започна да дишам възможно дълбоко и интензивно. Дишах с пълното съзнание, че ми е нужен кислород, ако искам да живея. Така дишах над 24 часа, повечето време на отворен прозорец. Борех се за кислорода си, за живота си. Интересен беше общият ефект – успокоение и олекване.
Мисля, че дишането е важно, като процес, не само от физиологична важност. То не само „краде“ кислород за мен от околната страна, който ми е нужен за освобождаване на енергия от хранителните вещества, но вече на ниво импулси, то носи в себе си импулса на живота. А той, истинският ни живот започва с първото ни вдишване, автоматичен процес е и ние не се замисляме за важността му именно защото го получаваме на готово. Завършваме живота си с последното си издихание и с него угасва и импулса на живота, искрата му. Живота е вътре между тези два телесни, а защо не и психични движения. Самият живот е движение. Така активирайки съзнателно дишането се връщаме към живота, засилвайки и искрата му и горивото му, а с тях и движението и баланса, иначе си си отиваме от него.
Каква е ползата от дишането на физиологично ниво. Белият дроб частично е поразен от инфекцията/вируса. Той не е достатъчно функционален. Белодробният паренхим е тъкан с огромна площ в разгърнато състояние и огромен обменен потенциал. Той е фина мембрана. Имам предвид стената на алвеолите. Белият дроб няма собствена активност. Той се разгръща пасивно при активните движения на мускулатурата на гръдната стена. Активните несъзнателни дихателни движения на гръдната мускулатура задават ритъма на дишането в норма, което също се регулира автоматично според моментната нужда. Ако активните движения на гръдната клетка намалеят, няма движение на белодробната тъкан, а ако тя не се движи, не просто пада обменната и функция, но и собственото и кръвоснабдяване започва да пада, тоест, самият бял дроб, като орган не се храни и енергизира добре, а това автоматично намалява собствените му съпротивителни му сили на тъканно ниво, вече атакувани от вируса. Това е ключов момент според мен за обръщане на болестта в негативна посока.
Мнението ми е, че активното дишане е много важно за лечението на тази болест и по-специално на формата и с белодробна клинична находка, за да събудим условно казано вътрешния самолечител и да го изправим срещу болестта, рамо до рамо с медицинското лечение. Но това е грижа на самия болен, не на лекуващите. Те могат само да го подканят към активна позиция. Никой не може да диша вместо мен. Нуждата от апаратно дишане в интензивните отделения е белег на изчерпване на способността на белия дроб да компенсира и се бори. Да, това зависи основно от базовото увреждане от вируса на белодробната тъкан, но защо не и от това дали съм опитал да подкрепя активно съпротивителните си сили. Живота има нужда в случая от разумна, съзнателна подкрепа.
На 16тия час от дишането медитирах. Тръгнаха сълзи. Запитах се защо плача и дойде отговор – страх. Витален страх се беше загнездил в мен. Страх за живота ми. Някъде дълбоко се бях уплашил през всички тези дни, че нямам подобрение, че се влошавам. Страх, но до момента нямах осъзнатост за него. Тялото се беше уплашило. Казвайки това имам предвид несъзнаваните телесни нива на психиката, които са и част от „вътрешния самолечител“. Той беше уплашен и затова блокирал. Казвайки вътрешен самолечител не визирам нищо езотерично, далеч съм от езотериката. Аз съм лекар и телесен психотерапевт. Вътрешният самолечител за мен е психо-имуно-невро-ендокринната ос/PNEI/, която интегрира и координира на по-високо ниво отделните системи за баланс в общата система на в организма и поддържа здравето. В медицинските среди от години се споменава този феномен. След като дойде осъзнатостта за страха, тялото ми се отпусна и стопли. Дишането допълнително олекна. Продължавах да дишам упорито. С дишане срещу страха. Така продължих и следващите дни и седмици. На втория ден виждайки сатурацията на кръвта ми на вече почти нормални нива, колегите в клиниката ми махнаха кислорода и ме оставиха да дишам, за да набавям активно кислорода си сам. Спирах ли дълбокото дишане сатурацията падаше. Дадох си сметка, че се боря да живота си. В главата ми стоеше:“искам да съм жив“. Доста здрав мотив, ако се замислите.
За себе си нарекох Covid19 вируса на страха. На страха, именно поради този интимен механизъм на блокиране и объркване чрез страх, с който ни заразява непряко, но подмолно, постепенно и неусетно. Считам, че и медиите дадоха също техния дял в страха на обществено ниво, без да се дават адекватни структурирани обяснения, а отразявайки хаотично сензацията. Намирам за нужно адекватното, разумно разбиране на индивида, което активно да подкрепи медикаментозното лечение, за да застанем силни срещу тази своеобразна чума на 21ви век заедно, а не смачкани от страха и причинителя му.
Препоръчвам от личен опит: Дишайте активно възможното дълбоко, но не насилвайте. Постепенно вкарайте дишането в ритъм, от който идва успокояване и стойте часове в него съзнателно. Може да сгънете краката, ако ви е по-комфортно. При замайване масажирайте главата и починете кратко. Успокояването – общо и на дихателния ритъм е показателят за успех. От един момент процеса се автоматизира и е възможно да продължи сам в същия ритъм и дълбочина докато спите през нощта, като при мен. Дишайте легнали на ляво, на дясно, по корем с възглавница под гърдите, въпреки тежестта/разблокира след около половин час/ или по гръб с възглавница под плешките за 30-тина минути, така че рамената да увиснат назад и гърдите да се извият и отворят напред. Също разблокира. Не прекалявайте с нищо! Бавно, внимателно, постепенно, наблюдавайте. От време на време опитвайте да вдишвате дълбоко със задържане около секунда две, за да отваря белия дроб. Може да стимулира кашлицата, но тя е и гимнастика за белия дроб ако не е прекалено силна. Изплювайте секретите! Усетите ли успокоение пуснете музика и дишайте. Постепенно ще се почувствате заредени. Не търсим бърз ефект, а ефект. Това е момента, в който ако усещате сили да станете може внимателно да раздвижите тялото в право положение, но с пълно съзнание за наличието на енергия. Движете краката, таза, гърба, рамената и дишайте. Ако имате сили и потанцувайте. Защо не. Дишането в право положение отваря добре белодробните основи, които в легнало положение не се разгръщат добре и там се оформят застойните пневмонии. Дишането освобождава енергия, но я ползвайте за раздвижване, което допълнително ще енергизира, а не преминавайте прага на умората. Стратегията, която предлагам е за бавно и внимателно рекултивиране на енергията. Усетите ли се по-заредени лягайте и починете. До 30-тина минути възстановете дишането отново. Целта е бавно и постепенно да се оксигенира кръвта, внимателно и постепенно да се енергизира и успокои тялото, за да да се възстановят само лечебните процеси, като се извадят от зоната на разстройство/дистрес. Процесът е бавен, изисква непрекъсната грижа и самонаблюдение. При мен описаното проработи добре и излязох сравнително бързо от наклонената надолу плоскост, по която бях тръгнал, респективно от болницата, но за съжаление не толкова бързо от самата болест. Намирам преживяното за доста самодисциплиниращ опит в личен план.
Моето послание към този вирус е: „Ще живея защото искам. Няма да се оставя на страха. Защото и да умра, преди това ще живея с чувството, че съм жив и се боря, а не предварително мъртъв от ужас или липса на жажда за живот. Заставам срещу теб с целия собствен ресурс и неоценимата помощ, която ми оказва лечението и грижата на лекуващите за мен. А към тях – дълбоко им Благодаря за грижата, отношението и всеотдайния труд! “
Допълнителни психосоматични впечатления. Наблюдавайки заболели около мен от август забелязвам, че повечето хора преминават през инфекцията предимно без симптоми или много леки, общи такива. Друга част от хората, според мен интуивно-сетивният тип изкарват болестта основно със симптоми от сетивните органи – загуба на обоняние и вкус, но не само. Възможни са и леки симптоми от белия дроб, но организма им като че ли ограничава болестта на това ниво. Съвсем друго се случва с емоционално-чувствителния тип хора. Там инфекцията „слиза“ в белия дроб и причинява описаната от мен в този материал клинична картина на белодробна недостатъчност и дистрес синдром.
Считам, че не е нужно да чакаме вируса да отключи целия механизъм. Всичко е много индивидуално. Намирам първо носенето на предпазни средства, дистанцията и дезинфекцията за важни, като част от един разумен, цивилизован подход към ситуацията, с цел ограничаването и. Другата част на цивилизования подход е да пазим медиците, които ще ни помагат. Те също са хора, а още в началото на ноември бяха на ръба. Ако се скупчим в болниците те ще излязат от строя и тогава жертвите поради неадекватна помощ ще са по-големи. Натам да вървят хора с напредващ задух, температура, кашлица и прогресираща липса на сила, с цел изследвания и адекватно лечение по схема, пък макар и за в къщи. Колегите вече са с опит и оценяват много добре кой е за болнично лечение и кой не. И трето, превенцията, под форма на грижа за тялото и енергетиката му, имунитета и страха ще ни дадат по-добър старт в това приключение. Нужни са търпение и разумни поведения, паниката пречи.
По-късни, обобщаващи наблюдения. Поглеждайки към случилото се от по-късен етап, вече не визирам с тези редове симптомите, а общия ефект и коректните поведения и отношения. Този причинител атакува много тъкани и системи в организма. Симптомите, които описах са само основните, но имаше всякакви, отвсякъде, включително от психика. Чувстваш се като паничка с яхния, която е сериозно разбъркана и си спомням как споделям на съпругата си:“Имам нужда да медитирам. Събирам се. Веднага ми действа добре“. Спомена се някъде в статия от клиничната практика, че при около 20% от случаите се наблюдава изостряне на психопатологичната находка. Такава мултитаргетна атака срещу организма води до тенденцията към объркване на системите за саморегулация и дезинтегритет. Всъщност животът като феномен е структура, а смъртта загуба на такава. Ако помислим коя е обратно най-интегриращата сила в природата, не мога да дам по-адекватен отговор от любовта. Намирам за важно тук отношението към болните да е топло и с грижа, но и те самите за важно да разбират колко много е важно в този момент да се погрижат за самите себе си внимателно и с грижа. Да се погрижат за онзи си топъл център, който сега е дезориентиран, за да могат да му помогнат да се реинтегрира постепенно с много обич и грижа, за да им даде обратно отново състоянието здраве. Медитация, молитва, дълбоко и равномерно дишане, слушане на нежна или по-жизнена музика по лична преценка, почивка. Това са все реинтегриращи активности, които всеки може да опита да направи за себе си в този момент, в някакъв обем.
Вирусът е тук и мнението на шопа:“Те такова животно няма“ е най-малко неуместно, а също и другата крайност като реакция – да умрем от страх преди да се срещнем с него. Това срива имунитета. Както спомена в материал бивш главен санитарен инспектор, това е поредният инфекциозен причинител, с когото ще се адаптираме да живеем. Просто ще го срещаме и ще се проепидемичваме от година на година и нашата имунна система ще го разпознава и ще мобилизира ресурса си при следващи срещи пъти по-адаптивно на база изградена вече имунна памет. Това се случва с всички инфекциозни причинители, с които живеем вече съвместно от много векове. Не разбирам, нужно ли е да се всява още паника и хаос, вместо внимателно да се формулира структурирано обяснение, което да формира цивилизовани поведения и отношения. В края на краищата това засяга всички ни.
И така: „Дишай дълбоко България! Ще преминем.“
Надявам се с този искрен материал да помогна на когото мога.
д-р Владимир Пожарашки
психотерапевт
https://dr-pojarashki.blogspot.com
