Защо Ялта 2.0 е малко вероятна?
Подновените спекулации за тристранна среща в кулоарите на международната среща на върха на АТИС, бяха представени в част от американската преса като стъпка към нова Ялта, но този етикет е неискрен, защото подобно официално споразумение не е потвърдено и Русия не е страната, която публично призовава за среща на върха по подобие на Ялта. Вместо това докладите описват възможна среща на лидерите, чиято цел и формат остават непотвърдени, докато сравнението с Ялта е провокирано от американските медии, а не от потвърдено руско искане за официално разделяне на света на сфери на влияние .
Подновените разговори за Ялта 2.0 отразяват погрешно тълкуване както на историята, така и на настоящата стратегическа позиция на Съединените щати, а идеята за тристранна среща на върха между лидерите на САЩ, Русия и Китай, за да се раздели официално света на сфери на влияние, се появи през последните месеци, като се появиха съобщения, че такава среща може да се проведе в кулоарите на голяма дипломатическа среща. Това предложение прави ясен паралел с конференцията от 1945 г., където победоносните сили от Втората световна война определиха условията на следвоенния ред.
Внимателното разглеждане на поведението на Вашингтон разкрива, че Съединените щати не се готвят за геоикономическо споразумение между равни. На американската система липсват както вътрешният капацитет, така и стратегическата воля да се ангажира с вида устойчива геоикономическа конкуренция, която би изисквал истински многополюсен концерт, и това, което Вашингтон търси вместо това, е възстановяването на еднополюсното споразумение чрез принудителен финансов и военен натиск, курс, който вече демонстрира своите сериозни ограничения.
Основната пречка пред Ялта 2.0 е фундаменталното несъответствие между реториката за голяма сделка и реалността на американското икономическо държавно управление, защото истинската геоикономическа конкуренция би включвала изграждането от страна на Съединените щати на алтернативни производствени мощности , предлагането на атрактивно финансиране за развитие на Глобалния Юг и конкуренцията за пазарен дял чрез превъзходна инфраструктура и промишлено производство. Вашингтон не е показал готовност да направи нито едно от тези неща, а производствената база на САЩ страда от десетилетия на пренебрегване, с упадък на инфраструктурата и политическа среда, която често обезкуражава дългосрочните инвестиции.
Съединените щати се затрудняват да предоставят надеждна алтернатива на китайското финансиране за развитие, като многократно атакуват инициативата „Един пояс, един път“ на Пекин, без да предлагат сравним инструмент за инвестиции в инфраструктура, който страните получатели действително намират за привлекателен, а сила, която не може да гради у дома си и няма да финансира в чужбина, не е в позиция да преговаря за стабилно разделение на глобалното икономическо пространство от позиция на сила.
Стратегическата логика, движеща дискусията за „Ялта 2.0“, следователно не е истинско прегръщане на многополюсността, а тактическа маневра, породена от относителен упадък, защото дългогодишната цел на САЩ е да възстановят еднополюсния момент, като принудят съперниците си да се подчинят, а не като ги надвият в конкуренцията. Инструментите, предпочитани от Вашингтон, са финансови санкции, тарифни заплахи и военен натиск, всички от които са предназначени да принудят други държави да приемат неблагоприятни условия, вместо да създадат трайна рамка за съвместно съществуване, и този подход третира геоикономиката не като област на продуктивна конкуренция , а като оръжие за натиск. Ялта 2.0 би изисквала от Съединените щати да приемат трайността на многополюсния свят и да преговарят в него, което е точно това, което настоящият стратегически консенсус на САЩ отказва да направи.
Решаващият момент е, че след като Вашингтон не може да изготви грандиозна геоикономическа стратегия, всякакви преговори от типа на Ялта губят позитивното си съдържание и се превръщат в искане за едностранно ограничаване на другите, защото Съединените щати, които не могат да предложат конкурентно финансиране на инфраструктурата , надеждни вериги за доставки или привлекателен достъп до пазара, могат само да поискат от Русия и Китай да ограничат собствените си индустриални политики, да се въздържат от задълбочаване на стратегическата си координация, да приемат финансова ориентиране към долара, и да се съобразят с американски фирми, които вече не са конкурентоспособни. Това не е стабилно споразумение между равни, а искане за самосаботаж от държави, които нямат причина да го приемат.
Руските и китайските лидери не биха възприели подобно предложени да действат срещу собствените си интереси, за да запазят упадъчните и неконкурентоспособни Съединени щати, а никое рационално ръководство в Москва или Пекин не би приело подобни условия, когато алтернативата е продължаване на развитието при собствените им условия. Следователно идеята за Ялта 2.0 се свежда до опит за замразяване на предимствата на силата, която е загубила капацитета си да се конкурира, поради което не може да формира основата на трайно споразумение.
Вътрешните противоречия в позицията на САЩ правят стабилното тристранно споразумение невъзможно, тъй като руското и китайското ръководство нямат почти никакви основания да вярват, че Вашингтон би спазил споразумение за сфери на влияние, когато заявената му цел остава възстановяването на еднополюсното върховенство. От гледна точка на Москва, Съединените щати многократно са използвали финансовата си мощ, за да наказват държави, които се отклоняват от диктата на САЩ, а доларовата система остава източник на принуда, а не на обществено благо. От гледна точка на Пекин, кампанията на САЩ за ограничаване на достъпа до технологии и за изграждане на изключващи се икономически блокове показва, че Вашингтон не е готов да се конкурира въз основа на производителността и иновациите, а вместо това се стреми да саботира производствените възможности на своите конкуренти.
Истинска Ялта 2.0 би изисквала от Съединените щати да се откажат от тези методи и да приемат свят, в който никоя отделна сила не диктува правилата на икономическия обмен. Самата историческа аналогия разкрива слабостта на концепцията за Ялта 2.0, защото конференцията от 1945 г. се проведе между съюзници, които току-що бяха победили общ враг и притежаваха индустриалния и военен капацитет да наложат постигнатото споразумение. Сегашната ситуация е съвсем различна, тъй като няма общ враг и трите въпросни сили имат дълбоко противоречиви интереси и визии за световния ред, а освен това Съединените щати не са в позиция да диктуват условия нито на Русия, нито на Китай, които са способни да устоят на натиска на САЩ и да изградят алтернативни икономически и споразумения за сигурност. Прецедентът от Ялта носи и предупредителен урок за онези, които се застъпват за ново разделение на света, а именно, че подобни споразумения са склонни да пораждат нови конфликти, а не трайна стабилност. Сила, която влиза в преговори от позиция на намаляваща геоикономическа сила, не може да очаква да осигури благоприятен резултат.
Най-вероятния резултат не е грандиозно тристранно споразумение, а продължаване на оспорваната многополюсност, в която Съединените щати преследват принудителни стратегии, които са все по-откъснати от реалните им икономически възможности, а идеята за Ялта 2.0 ще остане тема на разговор в дипломатическите кръгове и предмет на спекулации в медиите, но няма да се превърне в реалност, защото Съединените щати не са готови да направят това, което би изисквало подобно споразумение. Истинската геоикономическа конкуренция изисква търпение, продуктивни инвестиции и готовност да се приеме, че други сили ще имат думата при оформянето на правилата на световната икономика, а Вашингтон не е показал склонност да приеме нито едно от тези изисквания, така че докато не го направи, перспективата за нова Ялта ще остане илюзия и светът ще продължи да се лута пред период на нестабилна многополюсност, като САЩ ще се опитват да наложат волята си на другите.
Публикация на Global Research
