САМО ЕДНА ЖЕНА И ЛЮБОВНИТЕ СТИХОТВОРЕНИЯ

САМО ЕДНА ЖЕНА И ЛЮБОВНИТЕ СТИХОТВОРЕНИЯ

Бях забравил за любовното си стихотворение „Кръчмарска песен“, но Цветана го изрови – буквално го изрови, затрупано през годините.

Изведнъж си спомних за Стефан-Цаневата пиеса „Животът – това са две жени“. Дори подозирам, че когато съм писал това стихотворение „Кръчмарска песен“, това е било реплика на пиесата на Стефан Цанев, в която двете жени са майката и любимата.

Стихотворението спокойно можеше да се казва „Само една жена“ или „Мъжка песен“, но няма да променям заглавието му. Нека да е „Кръчмарска песен“, па да става каквото ще. От такава песен на мен ми олеква.

На клетъчно ниво много харесвам това стихотворение. Даже чувам музиката му, мъжкото пиянско пеене в кръчмата – има ли мъжка песен, в която да не става въпрос за сърце, разбито от жена?

На клетъчно ниво го харесвам и му вярвам, но истината е, че мъжкият живот не е само една жена. Поне моята истина е такава – не е една жена, но не е и един сантиметър повече от надеждата за жена, която е и тук при теб, била е вече и назад в миналото, причаквала те е понякога в странична уличка. В страничните улички на живота винаги има по една велика жена, която те чака. Тази една-единствена жена има много имена. Но тя при мен винаги оставаше свита бучка под лъжичката, трептение, около което се въртя.

Животът е само една жена и тази жена е застанала в дълга редица и е и майка, и любима, и спасителка, и погубителка, и вярна, и измамна, и носеща те на ръце, и прегазваща те… Една и съща жена във всичките ѝ измерения.

Иди го напиши това в стихотворение. Едва успявам да го разкажа, та камо ли да го затворя в стихотворение.

Давам си сметка колко много неща влияят върху това, дали ще харесаш едно стихотворение, или не. Влияе ти дали си млад, дали четеш стихотворението със сърцето си или с хормоните си, дали не завиждаш на стихотворението, дали светът на стихотворението не те разголва и излага – особено ако стихотворението е любовно.

Всички имаме за какво да си връщаме на любовта. На пръсти се броят тези, които обичат истински любовта си и няма за какво да ѝ връщат.

Стихотворенията за любов възстановяват анатомията на любовта, докосват се до духа на тази любов, дават ѝ име понякога. И после я зарязват насред пазара – да я оглеждат, да я пощипват или да я подминават.

Замислям се за най-хубавите любовни стихотворения в нашата поезия.

Всички харесваме „Две хубави очи“ на Яворов, но го харесваме най-вече защото е плетеница и мелодия, която е толкова съвършена, че ни е страх да кажем, че е встрани от нас или че не я разбираме.

Две хубави очи – музика, лъчи…

Как да не обичаш такъв стих? И колко невъзможно е да ти е любим завинаги. Или пък може да ти е любим, колкото ти е любима една приказка за любовта.

Ами това:

Колко си хубава, Господи!

Колко си хубава!

На Христо Фотев. Аз харесвам това стихотворение, защото знам, че то идва и от библейските песни на Соломон, и от бохемския Бургас и живот на Фотев. Идва и от моето подсъзнателно усещане, че това стихотворение е разсъбличане на жена и едновременно грижа за нея. „Не прекалявай, моля те, с цигарите“ ми е любим стих във Фотевия шедьовър.

Понякога съм си мислел, че Фотев просто го е преписал от Песните на Соломон, обаче как го е преписал само! Преписал го е със същото усещане, с което любовта е съществувала винаги и ще съществува винаги – плътска, сетивна, трепетна, брилянтна, ефирна и знам ли още каква…

Самата любов е една жена – една-единствена жена. И колкото и любовни стихотворения да напиша, никога няма да пиша за никаква друга любов, освен за самата Любов, която има косите, очите, пръстите, гласа, кожата на самия мой живот. На моята любов към живота. И на жената на моя живот.

Вече съм се отказал да се чудя защо хората харесват едно, а не харесват друго стихотворение. Колкото повече време минава, разбирам, че Словото деградира и се усъвършенства едновременно, че се разпада и се укрива в технологии, че приема форми извън природата и човека, но не мога да направя нищо.

Мога само като си затворя очите, да опиша какво са усещали нозете ми, когато са вървели към любовта, как са се разтрепервали и са изчезвали, как са се изпотявали пръстите ми от любов. Първото докосване на женско бедро съм го запомнил толкова силно, че вече го оприличавам на лед, под който ври огън. И на мека жарава – толкова гладка, че опарването от нея хем лекува, хем може да ти пръсне сърцето.

Любовните стихотворения са важни, защото чрез тях раждането на красотата и зачеването на живота се сливат. Ако от Словото е започнало всичко – от вибрациите, от скрития смисъл, то наистина любовните стихотворения са зачатие.

Съвсем отделен въпрос е, че аз толкова рядко харесвам любовни стихотворения, че се чудя как изобщо съм могъл да се влюбвам и как и до ден днешен вярвам, че любовта е само една жена.

Остава всеки да я види и да я прочете.

Николай Милчев